Този разговор водим в Деня на Независимостта с моя позната. Проблемът, който я терзае е голям и по български го споделя с ближен. Децата и отдавна са зад Океана, там са родени и внуците й. Капитанът далечно плаване и брокерката, завършила право, просперират в шумния Лас Вегас, където учат и двете им деца.
И днес, след минути по скайпа, баба им в България се кахъри. Тревогата е поради факта, че Тиъдър /на дядо си Тошко/, има да научи кои са най-големите градове на всички американски щати, плюс химна. Каква драма! Петокласникът се затруднявал много и накрая компромисно решил - ще изпее само химна, а след като чуят медения му гласец, ще простят недоученото. Децата са в пети и седми клас и почти не говорят на български. Нито градовете на родината на баща си и майка си, нито писателите й, нито борците й. И не, защото родителите им не си я обичат. Денонощната им заетост не позволява такъв лукс - време за родолюбие.

„Иначе са много умни деца, имат медали от математически конкурси, играят отлично тенис и разни задокеански модни спортове“- нарежда познатата ми. И в унес припомня как са първи в училищните състезания, и в клубните, и въобще...

Днес някой говореше за Независимост. Преди седмици - за Съединение на разпокъсаната ни някога държава. След месец - за просвещение и будители. И фразите ще танцуват самотно в пространството, защото днешната картина е печална и в противовес на заложеното в тези думи съдържание.
Почти всички деца на емигранти, родени в чужбина, ще прескочат родната реч. Слети с много народности и етноси, ще се претопят в чуждите държави, а като пораснат, едва ли ще изричат с гордост - „Аз съм българче“. Не, че тукашните ще познават Вазовото стихотворение, подло изчегъртано от учебниците по литература!